Оплетена в съмнения
За първи път в живота си,и то почти на глас,казвам:”Не знам!”.Не знам отговорите.А също и въпросите,които трябва да бъдат зададени.Не съм наясно с причините и обстоятелствата.Не разпознавам собствените си мисли.Задушавам се в любовта си.А дали въобще обичам?Къде е лъжата тук?
Объркано и скръбно ми е,някак уплашено.Светът навън се радва и си е все същият.Значи аз съм се променила.И ако има абсолютна празнота,сега съм по-близо до нея от когато и да било.Вече не разбирам какво си говорят птиците.Те явно ми се сърдят и не ме допускат до тайните си.И аз се сърдя сама на себе си.Но от гордост отказвам да призная,че за пръв път съм така объркана и безсилна.
Не знам дори къде живея.Навъртам километри между крайните точки на моето пътуване.Тук съм,там съм – разпиляна между ветровете на севера и юга,между изпращачите и посрещачите.А ми се иска просто да спра някъде,да оставя тежките куфари и самата аз да остана там.Завинаги(колкото и да продължава човешкото “завинаги”).
Ако запаля свещ,тя ще угасне.Ако събера в шепите си жива вода,тя ще стане на камък.Сякаш ми е отказано спасение.Обичам,а се задушавам.Бавно и полека.Губи се в очи с хладен блясък,в ръце,които преценяват прегръдките си.До мен има човек,който дори не подозира,че скоро няма да ми достига въздух.
За първи път във веселия ми млад живот аз признавам,че не знам.Сама себе си не познавами не разбирам.Кое е щастие?Не се ли изгубих в една мечта?Не се ли самозалъгвам?Не знам.Като че ли искам да съм някъде другаде,с някой друг.Но всъщност и това не знам…
